Дядо Душан от трънското село Филиповци е първият заселник на брезнишкото село Душинци, а синовете му са формирали трите махали

Името на брезнишкото село Душинци произлиза от това на първия заселник на селището – дядо Душан, който е дошъл от трънското село Филиповци. Историята на Душинци датира още от времето преди турското робство в България. Тогава селото се е намирало на километър от сегашното местоположение, но впоследствие заради турски набези то се е изместило на около един километър. Това разказа пред репортер на Zapadno.com помощник кметският наместник на селото Никола Николов.

Кметството на селата Душинци и Станьовци е слято в едно, като във второто селище има кметски наместник, а в първото помощник кметски наместник. Постоянните жители на планинското селце са 5 човека и един кон за бригадир, както се шегуват местните. През летния сезон броят на хората в Душинци нараства с така наречените “виладжии”. Допреди 5-6 години в селото е имало магазин, който затворил заради намалелия брой жители. Производител на хляб от пернишкото село Богданов дол кара хляб и други хранителни продукти по два пъти в седмицата на хората. Зимно време пътят до отдалеченото населено място, което е на границата на общините Брезник и Трън се поддържа, а случаите това да не се прави са редки и са предимно заради обилен снеговалеж. Сред забележителностите около селото е войнишки паметник, който е разположен до площада. Паметникът е изграден в чест на загиналите местни жители във войните през годините. През 30-те години на 20-ти век жителите на двете съседни села Душинци и Ерул заедно изградили общо училище, което и до ден днешен се намира в двора на Ерулския манастир. В школото се обучавали децата от двете села, които ходели пеша до него. Преди да бъде изградено училището малките жители се обучавали в село Долна Секирна.

Откакто Никола Николов е отговорник на Душинци е бил възобновен и традиционният събор, който се прави в края на месец юли или началото на август. Мъжът се е завърнал в селото през 1982 година, а преди това е живял в Перник. В онези години населението на селото е било съставено от 43-ма жители. Според 22-ро министерство постановление на тогавашното правителство в онези години се давало пари на хората от градовете, за да се върнат в селата. Давали се 4000 лева тогавашни пари на семейство от двама души без деца, на семейство с едно дете – 5000 лева, а с две деца – 7000 лева. Електричеството и дървата за огрев за зимния сезон се поемали от държавата. Договорът за това бил със срочност 10 години и целял да подпомогне хората, които да възродят селата. “Бюлюка с овците беше 30-40 овци направихме го до 180 овци. Кравите станаха 40, кози – около 50-60 и селото се оживи и стана на 76 човека. Тогава имаше текучество от селата към града и народа бегаше, но то поя тоя начин стана обратно – почна връщането по селата пак и започнаха имотите да си се работят добре.”, спомня си Никола Николов.

Историята на селото е свързана с дядо Душан и тримата му синове – Паун, Голуб и Сокол. “Те отишли в Сърбия на работа и сърбите ги питали: “Ти како се зовеш?”, а те отговорили – Голуб, Сокол и Паун. “Майцу пу е*ем бугарско! Све птице од Бугаре тука на работа дошле!”, отсекли сърбите. Вече оттам започва селото да се заселва. Селото се е намирало на един километър нагоре, към реката. Има път прек от Сърбия за Цариград, който се казва “друм”. Той е бил най-прек за Цариград. Душинци оттам са се пренели тук да се скрият от турците, да не ги щурмуват що там им е бил пътят – като минавали и ги тормозели. Нашата фамилия се вика “Бара”, а най-старият, който е бил е деда Гмитър. Той е бил почти най-богат в селото – имал е много злато и го е крил в кошерите си, където пчелите го пазили. Деда Гмитър е чувал 80 кошера. Подклеветнали го, че има злато. Една вечер го хващат и му нагреват верижнето на шията. Фамилията е била голема в нашата бара, която е към рода Голуб. На вечеря са седяли в една къща 80 човека. Махала Паунови е горе и е на рода Паун и отдоле към площадчето е махала Соколови от рода Сокол.”, разказа Никола Николов. По статистики, които той е намерил в архивите на кметството през 1914 – 1916 година населението на село Душинци е наброявало около 460 човека. В миналото основното препитание на местните е било земеделието и всичката земя в района се е орала. Основните култури, които са се раждали в почвата са били жито, царевица и картофи.