Стихове и песни на брезничанина Стоян Миленков прозвучаха за 130-годишнината от рождението му – СНИМКИ

Тематично честване събра десетки брезничани и гости на град Брезник в зала „Военен клуб“ на Общинския исторически музей. Поводът беше отбелязване на 130-годишнината от рождението на брезничанина Стоян Миленков – всенародният цар на горчивия смях. Сред гостите на събитието бяха представители на местната власт, директорът и преподаватели от училището в града, читалищни секретари, краеведи и служители на мината, предаде репортер на Zapadno.com.

В началото заместник-кметът на Община Брезник Мария Добревска представи подробна информация за биографията и творчеството на Стоян Миленков. „Навършиха се 130 години от рождението на една от най-интересните български личности от началото на 20-ти век – Стоян Миленков – куплетист и сатирик. Името и неговото творчество се нареждат сред плеядата творци на 20-ти век, родени в град Брезник и оставили трайни следи в националната ни култура като Лиляна Барева и Цветана Табакова – оперни певици, учените – професор Георги Любенов и професор доктор Любомир Андреев, професор Ваклиев, професор Савов, професор Николов, професор Величков, професор Нешев и редица други.“, каза заместник-кметът Мария Добревска.

Стоян Миленков е роден преди 130 години, на 9 ноември 1889 година в град Брезник, в семейство на Христина, както я наричали Ристена и Иван (Йованча) Миленкови. Бащата е фелдшер и семейството често се мести от град в град. Фелдшер е в Брезник, в кюстендилската болница, след това във Варна и от 1904 година е назначен за административен управител на Александровска болница в София, поради което семейството се установява трайно в София. От запазените документи се вижда, че Стоян започва училище в Брезник. До втори прогимназиален клас учи в град Кюстендил, завършва трети прогимназиален клас във Варна, а от следващата година започва софийският му ученически и житейски период. Записва се във Втора мъжка гимназия, където се сприятелява с Цветан Каролев – бъдещ оперен певец и Христо Попов – бъдещ режисьор в операта. Увлечени в литературни четения, младежите често осъмват до ранни зори. Издават литературен вестник и пишат стихове.

Много от свободното си време и ваканциите Стоян прекарва в родния Брезник, където с китара през рамо отива с приятели на Бърдото и пеят неговите песни. Тук през 1905 година участва като редактор в издаването на вестник „Дяволско шило“, който критикува недъзите и кривиците на брезнишкото общество. Пише и хумористичния роман „При тихата воденица“, който излиза в подлистник. Поставят на сцената на читалището откъси от пиесата „Лес“ на Островски. В този ученически период младият творец Миленков се среща с народния поет Иван Вазов, който насърчава творческият му талант. През месец март 1909 година Стоян Миленков напуска гимназията. Мечтите и плановете на родителите му пропадат. Баща му мечтае да го направи висш чиновник, майка му го вижда лекар. Синът обаче, мечтае да си опита късмета на истинска сцена. Изписал е цели тетрадки със стихчета. Заляга над репертоара си, пише, коригира, преработва, репетира. Прави своя дебют в театър-ревю „Нова Америка“, днес бивша дискотека на площад „Възраждане“. Облечен в шопски дрехи, той изпълнява кратките си закачливи песнички. След няколко представления, довчерашният ученик има небивал успех.

Мечтите на младия творец не стигат дотук. Той иска да замине за Париж, където да учи любимото си изкуство – драматургията. И тя се сбъдва. През 1911 година завършва театралната школа на Шарл Масе, в класа на знаменития актьор Пол Муне. Получава място и роли в парижкия театър „Одеон“, но той се връща в България. Тук се присъединява към трупата на „Нов народен театър“, където намира радушен прием и работи два сезона. През театралния сезон 1913/1914 година и 1915 година, Стоян Миленков постъпва в Народния театър. Играе няколко пиеси, но прозрял, че има друго призвание, през 1915 година напуска мястото си в театъра. Подготвя нов репертоар от хумористични песни, в повечето случаи и мелодиите за тях, и отново е сред публиката на театър-вариете „Нова Америка“. През 1916 година, по предложение на приятеля си Васил Генов, вече прочутият певец написва либретото на първата българска оперета за възрастни – „Моралисти“, чиято музика е дело на маестро Георги Атанасов и е играна за първи път през същата година в театър „Одеон“. По време на Първата световна война е на фронта със своята китара. От този период са и две шопски поеми „Пендо и Пена“ и „Подвигът на бае Пижо“, написани в щаба на фронта, както и поемата „Защо не се сключва мир“.

Към средата на 20-те години Миленков заминава за Виена, където престоява почти година. Междувременно е намерил любовта на живота си, която по-късно приобщава към своето изкуство. Във Виена пише тъй нареченото политическо ревю „До нас, далеч от нас и у нас“. Тук се ражда и една от най-силните и най-популярни сатири „Песен за апаша“. През 1924 година Миленков заминава със съпругата си за Париж. Пише песни с нова социална тематика, преживени песни – „О, Париж“, „Парижко тегло“ и други.

След завръщането му от Париж през 1926 година започва период на вдъхновено творчество. В песните му намират отражение българската действителност, събития от ежедневния живот – „Граф Цепелин“, който прелита над София през 1929 година и става една от най-популярните му песни, земетресението, което разтърсва страната, нововъведения като таксиметъра, борбата на жените за равноправие, борбата между надлъгващите се партии, афери, ходатайства, рушвети и какви ли още не злободневни теми, които Миленков пречупва през своя хумор. Песните му са писани за народа и той търси начин те да стигнат до него. Започва нещо ново, което никой досега не е започвал в България. Пише куплети, в които осмива опаката страна на нещата, пише сатира, пее. Тръгва по свой път, с нищо необещаващо бъдеще. За такова изкуство няма специална сцена, няма режисьор, няма сценарий. То не се подчинява на нормативи. Миленков тръгва от град на град, от село на село да разнася своята песен. За себе си той казва: „Без реклама, без венци, като полските щурци, песен пея аз весден, с весел, лек, игрив рефрен. Скитам аз надлъж и шир, никога не търся мир, кастря всичките наред – даскал, поп дори и кмет.“

Със своето творчество, оригинално и неповторимо той става любимец не само на своите съвременници, но и на поколения след него. Автор на стотици сатирични куплети, чийто изпълнител е самият той, акомпаниран със своята неразделна спътница – китарата, куплетистът осмива всяка отрицателна проява в тогавашния обществен и политически живот, даже и тогава, когато свободата на словото и печата е строго забранена. Надникнем ли в творческия свят на Стоян Миленков ще открием картини и образи от живота у нас през 20-те и 30-те години на миналия век. Самодейци с жар възпроизвеждат по утра и вечеринки, по журове и седенки наситените му с духовитост песни. А Стоян Чилингаров в предговора на юбилейния сборник „Карнавал без маски между кабарето и Парнас“, излязъл през 1934 година, пише: „Той е родоначалник на литературно построената шега, закачка, смехория, подигравка, присмех, хумор и ще остави име, каквото мнозина от тия, които гледат извисоко на него няма да имат.“

От края на 30-те до 1941-ва година Стоян Миленков сътрудничи на радио „София“ в предаването „Час за селото“, в което участва със свои изпълнения. В разгара на Втората световна война с различни изпълнителни отново обикаля страната. Бомбардировката над София на 10 януари 1944 година го заварва в Оряхово. Къщата му е струтена, загубва баща си под развалините, разпиляно е творчеството му. След 9-ти септември 1944 година е включен в агитационната работа на Комитета за наука, изкуство и култура. Обикаля отново страната. През 1947 година за две години е хонорован сътрудник на радио „София“. До края на жизнения си и творчески път се отдава на цирковата арена. Цирк „Родина“ организира честване на 45-та годишнина от творческата и артистична дейност на Стоян Миленков. Тук изпява последните си песни и получава последните аплодисменти.

Умира на 30 юни 1953 година – на 64 години, заел своето място в културния живот на България от началото на 20-ти век до днес. Пребродил България, всеобщият любимец, обаятелния и феноменален артист живее вече като легенда в съзнанието на няколко поколения българи. През 1979 година в град Брезник се чества 90-та годишнина от рождението му. Улицата, на която е родната къща на поета, музиканта, актьора, хумориста и сатирика, брезничани именуват на своя съгражданин Стоян Миленков.

След подробното представяне на творчеството и биографията на Стоян Миленков, участие в програмата по отбелязването взеха самодейците Пейчо, Ивета и Василена от народно читалище „Просвещение-1870“. Те изпълниха негови стихотворения под звуците на песните му. Гостите имаха възможност да изгледат документален филм за Стоян Миленков, както и изложба с негови вещи и факти от живота му. Директорът на Общински исторически музей-Брезник Емилия Велинова приветства присъстващите. „Днес ние сме подредили тази изложба, за да отбележим 130-годишнината от рождението на този велик брезничанин Стоян Миленков и най-вече да предадем паметта към младото поколение.“, каза тя. Посетителите имаха възможност да видят сценичния костюм на Стоян Миленков, китарата му, грамофонни плочи с негови песни, кутията му за грим и други вещи. Артефактите са дарени от дъщеря му Чайка Миленкова през 1979 година, когато са отбелязани 90 години от рождението на видния брезничанин. Директорът на музея в Брезник апелира към всички, които са се докоснали до тази личност или са чували разкази за него от роднини и приятели, да ги споделят с институцията, за да се съхранят като памет за поколенията.

Годишнината от рождението е част от поредицата събития, посветени на духовния празник на град Брезник – Петковден.

Разгледайте още снимки от отбелязването на 130-годишнината от рождението на Стоян Миленков: