Именити брезничани от миналото: Г. Любенов от Брезник е професор по международно право в Германия и Франция, а родът му идва от Западните покрайнини

От малкия град Брезник произлизат редица именити българи, които са оставили своя отпечатък в историята. Сред тези именити българи е професор Георги Любенов, за когото специално за Zapadno.com разказа неговата родственичка Тодора Младенова.

Тодора Младенова е историк и археолог. От 1972 до 1984 година работи като археолог към Музея за историята на София. От 1984 година постъпва на работа в научноинформационния център „Българска енциклопедия” при БАН, а от 1986 до 2010 година е завеждащ редакция “Хуманитарни науки” в същия специализиран център. Нейното желание е биографията му да достигне до широк кръг от хора и да бъде достъпна в онлайн пространството. Наскоро Тодора Младенова попаднала на информационния сайт Zapadno.com. Тя смята, че територията на сайта е подходящото място за публикуването на статия с биографията и творчеството на професор Любенов. В редовете по-долу може да прочетете с какво е свързан професорът от Брезник, а трудът е дело на Тодора Младенова.

Георги Иванов Любенов (23 март/4 април 1890 година – 4 май 1964 година) е български юрист, професор по международно право в Берлинския университет „Фридрих-Вилхелм“, преподава и в други университети в Германия и Франция; чете лекции и по философия на правото. Член е на секция „Правни науки“ към Съюза на учените в България.

Георги Любенов е роден в Брезник. Родоначалникът на фамилията Любен Ангелов (? – ок. 1862 година) се преселва от региона между Пирот и Ниш след жестокото потушаване на Нишкото въстание, избухнало през 1841 година в северозападните български земи; търгувал е с колониални стоки от Западна Европа, например сапун е внасял от Марсилия. Убит е поради проявявано непокорство пред османските власти. Иван Любенов Ангелов (1852 – 1943), бащата на Георги Любенов, завършва Класното училище в Брезник при Димитър Тонджаров (1825 – 1876; един от малкото възрожденски просветители с висше образование, загива Баташкото клане през Априлското въстание през 1876 година). През 1874 година Иван Любенов постъпва като отговорник на склад при белгийски инженери (там се запознава с Иван Вазов, който е преводач), които организират строежа на железопътната линия Перник – Кюстендил – Скопие, но проектът е изоставен. След Освобождението през 1878 година ИванЛюбенов открива първата книжарница в родния си град. Мара Любенова (1862 – 1929), майката на Георги Любенов, завършва Класното училище в Брезник и курса за начални учители, подготвяни да преподават в Граово; съоснователка е на женското дружество „Зорница“ (по-късно „Зора“), Брат ѝ Илия Дортолов (? – след 1913 година; неколкократно е народен представител от листата на Демократическата партия) през Руско-турската война 1877 – 1878 година участва в делегацията до руския велик княз Николай Николаевич, която успява да издейства оставането на Брезник, Трън и Цариброд в пределите на Княжество България; инициатор е за сформиране на местни комитети „Единство“ в западните български земи.

Георги Любенов завършва Класното училище в Брезник, продължава образованието си във Втора софийска мъжка гимназия и в Юридическия факултет в Софийския университет. Докато учи, работи при Иван Вазов – преписва ръкописите му, за да бъдат предадени за печат (спомените си описва в мемоарната книга „Вазов и един юноша”). Като коректор в „Командитно издателско дружество Ал. Паскалев и С-ие“ се запознава и дружи с Пейо Яворов (след опита му за самоубийство Георги Любенов е сред придружителите му), Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков, Чудомир и други. През Първата балканската война 1912 – 1913 година е доброволец-санитар по време на Одринската битка (март 1913 година), придружава санитарни обози до Дедеагач (днешен Александруполис, Гърция) и Узункюпрю (днес в Европейска Турция). През Първата световна война 1914 – 1918 година е офицер; участва във военните действия на Добруджанския фронт (1916 година) и на Южния фронт (1917 – 1918 година). След войната е назначен съдия в Дупница, но неспазването на законите, налагано от политическите режими, става причина да напусне. В началото на 20-те години заминава за Гьотинген, Германия, там получава научна степен „доктор по философия“ с „Политически партии и парламентаризъм” (1927 година С. Печатница Б. А. Кожухаров). Докторският му труд, издаден на български език, се съхранява в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ (до 1989 година е в Спецфонда на Народната библиотека, в който книгите са с ограничен достъп) и в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“. През 30-те години става асистент на професор фон Хипел в Берлинския университ „Фридрих-Вилхелм“ (днес Хумболтов университет), после доцент и професор в същия Университет. Преподава и в университетите в Гьотинген, Грайфсвалд, Фрайбург, в Париж и Гренобъл, чете лекции в Белгия и Нидерландия, представител (30-те години на XX век) на България в Постоянната палата за международно правосъдие под егидата на ООН, която заседава в Хага. Помества студии в изданието на Кайзер-Вилхелм институт (от 1948 година Институти „Макс Планк“). Познанството му с Макс Планк (Нобелова награда 1918 година; директор на Института в периода 1930 – 1937 година) е свързано с обсъждане на въпроси от области на философията на науката; връзката им продължава и след завръщането на професор Любенов в България (архивът с кореспонденцията на Г. Л. остана в инженер Коста Чолаков и доцент Божана Чолакова – наследници на Цонка Любенова, вдовицата на Г. Л.). Любенов е свидетел на установяването на диктаторския режим на Хитлер, на нацистките гонения срещу дейци на науката и културата, на публични изгаряния на книги, и през 1938 година се връща в България.

През 1939 – 1940 гофина професор Любенов е съветник по международно право към Министерството на външните работи и вероизповеданията. Преди присъединяването на България към Тристранния пакт иска среща с мининстър-председателя професор Богдан Филов и предупреждава, че правителството обрича бъдещето на страната с прогерманската си политика. Принуден е да напусне и до края на живота си не заема държавни длъжности. Професор Любенов не се съгласява и с промените след 9 септември 1944 година, които са несъвместими с демокрацията. През 50-те години му е отпусната пенсия от Берлинския университет, който след Втората световна война е на територията на Германската демократична република. През 1963 година професор Георти Любенов, академик Михаил Арнаудов (1878 – 1978) и Михаил Кремен (1884 – 1964) замислят да напишат книга (остана незавършена) за П. Яворов, свързана със събитията в края на живота му и с преразглеждане на документацията на съдебния процес.

Професор Любенов завеща богатата си библиотеката (книги на немски, френски, руски, сръбски език) на Софийския университет и на Българската академия на науките, но желанието му е отхвърлено, защото „съдържа буржоазни книги“, и те са предадени от наследниците му в Антикварната книжарница в София; оттам са закупени от служители на Посолството на Германската демократична република, които издирват книги, унищожени по време на Втората световна войната.

Научни тродове от Георги Любенов
Отделни съчинения

  • Die allgemeine Lehre vom Verbrechen im Vergleichen mit deutschem und bulgarischem Strafrecht. S. VII – 1172. Göttingen, 1924.
  • Политически партии и парламентаризъм, стр. 214. София, 1927.
  • Das Presserecht Bulgariens. Verlag von Georg Stilke . S. 47. Berlin, 1931.
  • Die Grundprobleme des Rechts und der Politik (Ein Beitrag zu dem Problem der Rechtswirhlichkeit). S. 240. 1932.

Студии в Kaiser Wilhelm Institut für [ausländisch] öffetliches Recht und Völkerrecht

  • Die Agrarreform in Süd-Dobrudza (Rumänien).
  • Die Organisation der Lokalverwaltung in Rumänien.
  • Die königliche Dikattur in Jugoslavien.
  • Die Verfassung Jugoslaviens von 3. September 1931.
  • Der Arbeitsdienst in Bulgarien.
  • Der Zusammenbruch des Parlamentarismus in Bulgarien.
  • Die Neuregelung der Meerengenfrage.
  • Die jugoslavische Freizone in Saloniki.

Die völkerrechtliche Frage auf dem Balkan

  • Die neuesten Verträge und die Ergebnisse der IV. Balkankonferenz.
  • Der Balkanpakt.
  • Die Geheimprotokolle zum Balkanpakt – die Beziehungen der Balkanstaaten zu den Großmächten, insbesondere Albaniens zu Italien.
  • Der Flotten-Zwischenfall von Dura[azzzo] – Die Belgarder Beschlüsse. Aufnahme diplomatischer Beziehungen mit der UDSSSR – Integrales Jugoslavien.
  • Der Streit zwischen Ungarn und Jugoslavien. Organisatinsstatut der Balkanentente. Errichtung eines Wirtschaftsrates. Streitfälle zwischen der Türkei und Griechenland. Balkanentente und Kleine Entente.
  • Die außenpolitischen Motive des griechischen Bürgerkriegs. Die Beziehungen zwischen Italien und Jugoslavien und zwischen Bulgarien und Jugoslavien. Bulgarisch – Türkische Spannung. Die Balkanentente und die Wiederaufrüstung Bulgariens, Österreichs und Ungarns. Die Dardanellenfrage. Die englische Auffassung über den Chrakter der Friedensverträge. Marseiller? Attentat vor dem Völkerbund.
  • Innenpolitische Verhältnisse und allgemeine Beziehungen der Balkanstaaten. Das Konkordat zwischen Jugoslavien und dem Vatikan. Abkommen zwischen Jugoslavien und Rumänien über die Minderheitenkirchen in Banat. Rumänisch -Sowjetrussisches Bündnis – Meerengenfrage, Balkanentente und Kleine Entente. Habsburger Frage. Sanktionen.
  • Die Beziehungen der Großmächte zu den Balkanstaaten. Balkanentente und Kleine Entente (Tagungen und Beschlüsse). Bulgarisch – Jugoslavischer Freundschaftspakt.
  • Zollunionspläne zwischen Bulgarien und Jugoslavien. Die Italienisch – Jugoslavischen Beziehungen. Blakanentente und Kleine Entente (Tagungen und Beschlüsse). Zweiseitige politische Gespräche und Verhandlungen der Balkanstaaten. Beziehungen der Balkanstaaten zu den Großmächten.

Студии на френски език

  • La situation international dans les Balkans. – L’Esprit international (The International Mind), Juillet 1938, Paris.
  • La question du Danube. – Politique etrangere. Octobre 1938, Paris.

Студии на български език
1. Държавен ред и конституция [с истинско заглавие „Организационни начала на съвременната държава“ съгласно поправка от кн. 4 от г.I] – I, 177–188.
2. Дунавът в международните отношение. – V, 649–666.

  • Авторитарното управление и конституцията. – II [приложение към кн. II на статия продължение от г.I, кн. 2].
    Забележка: Студиите на български език са посочени по „Библиография на сп. „Правна мисъл“ (1935–1941)“ от д-р Васил Петров.
    „Вазов и един юноша”, „Български писател”, София, 1959.

Превод от немски на български език

I. Отделни съчинения
1. Общата теория на престъпността в сравнение с германското и
българското наказателно право. стр. VII – 1172. Göttingen, 1924.
2. Политически партии и парламентаризъм, стр. 214. София, 1927г.
3. Закон за печата на България. Издател Георг Щилке. стр. 47. Берлин, 1931г.
4. Основните проблеми на правото и плитиката (принос към проблема на правната реалност). стр. 240, 1932 г.

II. Студии […] Институт Кайзер Вилхелм за  публично и международно право
1. Аграрната реформа в Южна Добруджа (Румъния).
2. Организацията на местната власт в Румъния.
3. Кралската диктатура в Югославия.
4. Конституцията на Югославия от 3 септември 1931г.
5. Трудовата служба в България.
6. Крахът на парламентаризма в България.
7. Новото уреждане на въпроса за пролива.
8. Югославската свободна зона в Солун.

III. Въпросът за международното право на Балканите
1. Последните договори и резултатите от IV Балканска конференция.
2. Балканският пакт .
3. Тайните протоколи към Балканския пакт – отношенията на балканските държави
към великите сили, особено Албания към Италия.
4. Инцидентът с флота Dura[azzo] – Белгардските резолюции. Установяване на дипломатически отношения със СССР – Интегрална Югославия.
5. Спорът между Унгария и Югославия. Организационен устав на Балканската Антанта. Създаване на икономически съвет. Споровете между Турция и Гърция. Балканската Антанта и Малката Антанта.
6. Външнополитическите мотиви на гръцката гражданска война. Връзките между Италия и Югославия, и между България и Югославия. Българо-турско напрежение. Балканската Антанта и превъоръжаване на България, Австрия и Унгария. Въпросът за Дарданелите. Английският възглед за характера на мирните договори. Марсилия? Опит за убийство пред Обществото на народите.
7. Вътрешнополитически условия и общи отношения между балканските държави. Конкордатът между Югославия и Ватикан. Споразумение между Югославия и Румъния за малцинствените църкви в Банат. Румънско-съветско-руски съюз – Въпросът за проливите, Балканската Антанта и Малката Антанта. Хабсбургският въпрос. Санкции.
8. Отношенията на великите сили с балканските държави. Балканската Антанта и
Малката Антанта (срещи и резолюции). Българо-югославски пакт за приятелство.
9. Планове за митнически съюз между България и Югославия. Италиано-югославски отношения. Blakanentente и Kleine Entente, Малката Антанта (срещи и резолюции). Двустранни политически дискусии и преговори между балканските държави. Отношенията на балканските държави с великите сили.

IV. Превод от френски на български език
1.Международното положение на Балканите.
2.Въпросът за Дунав.

От „Политически партии и парламентаризъм”
с. 94 … где е оправданието за оня прелом в Русия, където народът събори един цар в червена мантия, за да тури на негово място друг червен цар. … идеята за свободата, обгърнала масите до фанатизъм и съединила ги в един буен порой, за да ги заведе в края на краищата до отрицание на същата свобода.
с. 96 … Водачът, носител на властта, в проявата на своята воля е идентичен с водените. В Русия поради ниската култура на масите, се премести центърът на тежестта от страната на мнозинството към малцинството, като между тях се създаде отношението на терор или, както го наричат по-благородно – „диктатура на пролетариата“.
с. 112 … Ницше: „който знае да заповядва, намира тези, които трябва да слушат“.
с. 118 … За защита на общите интереси монархът трябва само да царува, но не да управлява. Народът има най-важната функция – да изразява съгласието или несъгласието си за управлението.
с. 136 … Един безправен акт на насилие не би могъл да роди никога право.
… органът народ, освен функцията да учредява парламент, има и тази – да изразява своята воля, която в известни случаи има правен характер. … при една народна революция ,едничкият орган, който действа, е народът, и неговата воля се явява като воля на държавата, следователно, като правна норма.
с. 149 … Въз основа на демократичното начало можем да признаем на революцията правен характер само тогава, когато тя се явява като истинска народна революция, и има за задача да освободи народа от едно малцинство – случайни пришълци в управлението. Където правното чувство е развито, рядко може да се дойде до революция. Революциите са признак на разклатено правно чувство в значителна част от народа.
с 172 … Какъвто е народът, такова му е управлението.
… Чл. 87 от Българската конституция – представителите представляват не само своите избиратели, но и целия народ, затова не могат да приемат от своите избиратели никакви задължителни за себе си инструкции.
с. 189 …Наличността на еднакви стремежи – от една страна, и противоречията, противодействията – от друга, води до понятието партия. От политическите партии се изисква активност, която се състои в направляване на порядъка (обществения живот), било като го придържат по същия път на развитие или го отклоняват по друг път.
… Държавата е външната форма, в която е сложен човек. Тя е кожата му, която е прилепнала здраво към неговото тяло, из което той не може да излиза.
с. 193 … Партията не е организирана само за известна група, съединена чрез общ интерес, тя не е ориентирана само към една група, образувана поради еднакъв занаят, но тя е ориентирана към цялото, наречено народ. Ето това отличава партията от съсловието и класата.
…. В Германия партийните групировки са на идейна почва, в романските страни, САЩ и Англия – на личния авторитет на водача.
с. 194 … В България свободата, неизвоювана със собствени сили, а дадена чрез война от друга държав, прекъсна един процес, който бе в течение да създаде народни герои, които от борци за свобода от чуждо иго щяха да се обърнат в борци за вътрешно организиране и за вътрешна свобода на народа.
с. 195 … Демокрацията води след себе си необходимостта от ориентиране към масата. Социализмът е особено съчетание на класово представителство и политическа партия.
с. 198 … Според Русо при класовата демокрация водачът е зависим от водения и всяка класова акция изисква общо действие на масата – до последния човек. Дори най-висшият водач в действията си е само изпълнител на масова воля, която тегне над него като знак на сдружението и стои винаги до него под формата на широкия бюрократичен апарат на организацията. Зависимостта на отделната личност от класата е много по-силна от тая при една политическа партия. Излизането от класата изисква по-голяма сила, отколкото от политическата партия.
с. 204 … Силно отпечатаният индивидуализъм си остава присъщ на културния човек. Политическите партии не са само организации на чиста идейна почва, но и такива, които, както изтъкнахме по-горе, почиват и на лични отношения. Общо казано, парламентаризмът е система на управление, която е осъществима само чрез политически партии.

Виж също...

Loading...