Именити брезничани от миналото: Г. Любенов от Брезник е професор по международно право в Германия и Франция, а родът му идва от Западните покрайнини

от: Редактор · ноември 25, 2023

От малкия град Брезник произлизат редица именити българи, които са оставили своя отпечатък в историята. Сред тези именити българи е професор Георги Любенов, за когото специално за Zapadno.com разказа неговата родственичка Тодора Младенова.

Тодора Младенова е историк и археолог. От 1972 до 1984 година работи като археолог към Музея за историята на София. От 1984 година постъпва на работа в научноинформационния център „Българска енциклопедия” при БАН, а от 1986 до 2010 година е завеждащ редакция „Хуманитарни науки“ в същия специализиран център. Нейното желание е биографията му да достигне до широк кръг от хора и да бъде достъпна в онлайн пространството. Наскоро Тодора Младенова попаднала на информационния сайт Zapadno.com. Тя смята, че територията на сайта е подходящото място за публикуването на статия с биографията и творчеството на професор Любенов. В редовете по-долу може да прочетете с какво е свързан професорът от Брезник, а трудът е дело на Тодора Младенова.

Георги Иванов Любенов (23 март/4 април 1890 година – 4 май 1964 година) е български юрист, професор по международно право в Берлинския университет „Фридрих-Вилхелм“, преподава и в други университети в Германия и Франция; чете лекции и по философия на правото. Член е на секция „Правни науки“ към Съюза на учените в България.

Георги Любенов е роден в Брезник. Родоначалникът на фамилията Любен Ангелов (? – ок. 1862 година) се преселва от региона между Пирот и Ниш след жестокото потушаване на Нишкото въстание, избухнало през 1841 година в северозападните български земи; търгувал е с колониални стоки от Западна Европа, например сапун е внасял от Марсилия. Убит е поради проявявано непокорство пред османските власти. Иван Любенов Ангелов (1852 – 1943), бащата на Георги Любенов, завършва Класното училище в Брезник при Димитър Тонджаров (1825 – 1876; един от малкото възрожденски просветители с висше образование, загива Баташкото клане през Априлското въстание през 1876 година). През 1874 година Иван Любенов постъпва като отговорник на склад при белгийски инженери (там се запознава с Иван Вазов, който е преводач), които организират строежа на железопътната линия Перник – Кюстендил – Скопие, но проектът е изоставен. След Освобождението през 1878 година ИванЛюбенов открива първата книжарница в родния си град. Мара Любенова (1862 – 1929), майката на Георги Любенов, завършва Класното училище в Брезник и курса за начални учители, подготвяни да преподават в Граово; съоснователка е на женското дружество „Зорница“ (по-късно „Зора“), Брат ѝ Илия Дортолов (? – след 1913 година; неколкократно е народен представител от листата на Демократическата партия) през Руско-турската война 1877 – 1878 година участва в делегацията до руския велик княз Николай Николаевич, която успява да издейства оставането на Брезник, Трън и Цариброд в пределите на Княжество България; инициатор е за сформиране на местни комитети „Единство“ в западните български земи.

Георги Любенов завършва Класното училище в Брезник, продължава образованието си във Втора софийска мъжка гимназия и в Юридическия факултет в Софийския университет. Докато учи, работи при Иван Вазов – преписва ръкописите му, за да бъдат предадени за печат (спомените си описва в мемоарната книга „Вазов и един юноша”). Като коректор в „Командитно издателско дружество Ал. Паскалев и С-ие“ се запознава и дружи с Пейо Яворов (след опита му за самоубийство Георги Любенов е сред придружителите му), Димчо Дебелянов, Пенчо Славейков, Чудомир и други. През Първата балканската война 1912 – 1913 година е доброволец-санитар по време на Одринската битка (март 1913 година), придружава санитарни обози до Дедеагач (днешен Александруполис, Гърция) и Узункюпрю (днес в Европейска Турция). През Първата световна война 1914 – 1918 година е офицер; участва във военните действия на Добруджанския фронт (1916 година) и на Южния фронт (1917 – 1918 година). След войната е назначен съдия в Дупница, но неспазването на законите, налагано от политическите режими, става причина да напусне. В началото на 20-те години заминава за Гьотинген, Германия, там получава научна степен „доктор по философия“ с „Политически партии и парламентаризъм” (1927 година С. Печатница Б. А. Кожухаров). Докторският му труд, издаден на български език, се съхранява в Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ (до 1989 година е в Спецфонда на Народната библиотека, в който книгите са с ограничен достъп) и в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“. През 30-те години става асистент на професор фон Хипел в Берлинския университ „Фридрих-Вилхелм“ (днес Хумболтов университет), после доцент и професор в същия Университет. Преподава и в университетите в Гьотинген, Грайфсвалд, Фрайбург, в Париж и Гренобъл, чете лекции в Белгия и Нидерландия, представител (30-те години на XX век) на България в Постоянната палата за международно правосъдие под егидата на ООН, която заседава в Хага. Помества студии в изданието на Кайзер-Вилхелм институт (от 1948 година Институти „Макс Планк“). Познанството му с Макс Планк (Нобелова награда 1918 година; директор на Института в периода 1930 – 1937 година) е свързано с обсъждане на въпроси от области на философията на науката; връзката им продължава и след завръщането на професор Любенов в България (архивът с кореспонденцията на Г. Л. остана в инженер Коста Чолаков и доцент Божана Чолакова – наследници на Цонка Любенова, вдовицата на Г. Л.). Любенов е свидетел на установяването на диктаторския режим на Хитлер, на нацистките гонения срещу дейци на науката и културата, на публични изгаряния на книги, и през 1938 година се връща в България.

През 1939 – 1940 гофина професор Любенов е съветник по международно право към Министерството на външните работи и вероизповеданията. Преди присъединяването на България към Тристранния пакт иска среща с мининстър-председателя професор Богдан Филов и предупреждава, че правителството обрича бъдещето на страната с прогерманската си политика. Принуден е да напусне и до края на живота си не заема държавни длъжности. Професор Любенов не се съгласява и с промените след 9 септември 1944 година, които са несъвместими с демокрацията. През 50-те години му е отпусната пенсия от Берлинския университет, който след Втората световна война е на територията на Германската демократична република. През 1963 година професор Георти Любенов, академик Михаил Арнаудов (1878 – 1978) и Михаил Кремен (1884 – 1964) замислят да напишат книга (остана незавършена) за П. Яворов, свързана със събитията в края на живота му и с преразглеждане на документацията на съдебния процес.

Професор Любенов завеща богатата си библиотеката (книги на немски, френски, руски, сръбски език) на Софийския университет и на Българската академия на науките, но желанието му е отхвърлено, защото „съдържа буржоазни книги“, и те са предадени от наследниците му в Антикварната книжарница в София; оттам са закупени от служители на Посолството на Германската демократична република, които издирват книги, унищожени по време на Втората световна войната.

Научни тродове от Георги Любенов
Отделни съчинения

Die allgemeine Lehre vom Verbrechen im Vergleichen mit deutschem und bulgarischem Strafrecht. S. VII – 1172. Göttingen, 1924.
Политически партии и парламентаризъм, стр. 214. София, 1927.
Das Presserecht Bulgariens. Verlag von Georg Stilke . S. 47. Berlin, 1931.
Die Grundprobleme des Rechts und der Politik (Ein Beitrag zu dem Problem der Rechtswirhlichkeit). S. 240. 1932.

Студии в Kaiser Wilhelm Institut für [ausländisch] öffetliches Recht und Völkerrecht

Die Agrarreform in Süd-Dobrudza (Rumänien).
Die Organisation der Lokalverwaltung in Rumänien.
Die königliche Dikattur in Jugoslavien.
Die Verfassung Jugoslaviens von 3. September 1931.
Der Arbeitsdienst in Bulgarien.
Der Zusammenbruch des Parlamentarismus in Bulgarien.
Die Neuregelung der Meerengenfrage.
Die jugoslavische Freizone in Saloniki.

Die völkerrechtliche Frage auf dem Balkan

Die neuesten Verträge und die Ergebnisse der IV. Balkankonferenz.
Der Balkanpakt.
Die Geheimprotokolle zum Balkanpakt – die Beziehungen der Balkanstaaten zu den Großmächten, insbesondere Albaniens zu Italien.
Der Flotten-Zwischenfall von Dura[azzzo] – Die Belgarder Beschlüsse. Aufnahme diplomatischer Beziehungen mit der UDSSSR – Integrales Jugoslavien.
Der Streit zwischen Ungarn und Jugoslavien. Organisatinsstatut der Balkanentente. Errichtung eines Wirtschaftsrates. Streitfälle zwischen der Türkei und Griechenland. Balkanentente und Kleine Entente.
Die außenpolitischen Motive des griechischen Bürgerkriegs. Die Beziehungen zwischen Italien und Jugoslavien und zwischen Bulgarien und Jugoslavien. Bulgarisch – Türkische Spannung. Die Balkanentente und die Wiederaufrüstung Bulgariens, Österreichs und Ungarns. Die Dardanellenfrage. Die englische Auffassung über den Chrakter der Friedensverträge. Marseiller? Attentat vor dem Völkerbund.
Innenpolitische Verhältnisse und allgemeine Beziehungen der Balkanstaaten. Das Konkordat zwischen Jugoslavien und dem Vatikan. Abkommen zwischen Jugoslavien und Rumänien über die Minderheitenkirchen in Banat. Rumänisch -Sowjetrussisches Bündnis – Meerengenfrage, Balkanentente und Kleine Entente. Habsburger Frage. Sanktionen.
Die Beziehungen der Großmächte zu den Balkanstaaten. Balkanentente und Kleine Entente (Tagungen und Beschlüsse). Bulgarisch – Jugoslavischer Freundschaftspakt.
Zollunionspläne zwischen Bulgarien und Jugoslavien. Die Italienisch – Jugoslavischen Beziehungen. Blakanentente und Kleine Entente (Tagungen und Beschlüsse). Zweiseitige politische Gespräche und Verhandlungen der Balkanstaaten. Beziehungen der Balkanstaaten zu den Großmächten.

Студии на френски език

La situation international dans les Balkans. – L’Esprit international (The International Mind), Juillet 1938, Paris.
La question du Danube. – Politique etrangere. Octobre 1938, Paris.

Студии на български език
1. Държавен ред и конституция [с истинско заглавие „Организационни начала на съвременната държава“ съгласно поправка от кн. 4 от г.I] – I, 177–188.
2. Дунавът в международните отношение. – V, 649–666.

Авторитарното управление и конституцията. – II [приложение към кн. II на статия продължение от г.I, кн. 2].
Забележка: Студиите на български език са посочени по „Библиография на сп. „Правна мисъл“ (1935–1941)“ от д-р Васил Петров.
„Вазов и един юноша”, „Български писател”, София, 1959.

Превод от немски на български език

I. Отделни съчинения
1. Общата теория на престъпността в сравнение с германското и
българското наказателно право. стр. VII – 1172. Göttingen, 1924.
2. Политически партии и парламентаризъм, стр. 214. София, 1927г.
3. Закон за печата на България. Издател Георг Щилке. стр. 47. Берлин, 1931г.
4. Основните проблеми на правото и плитиката (принос към проблема на правната реалност). стр. 240, 1932 г.

II. Студии […] Институт Кайзер Вилхелм за публично и международно право
1. Аграрната реформа в Южна Добруджа (Румъния).
2. Организацията на местната власт в Румъния.
3. Кралската диктатура в Югославия.
4. Конституцията на Югославия от 3 септември 1931г.
5. Трудовата служба в България.
6. Крахът на парламентаризма в България.
7. Новото уреждане на въпроса за пролива.
8. Югославската свободна зона в Солун.

III. Въпросът за международното право на Балканите
1. Последните договори и резултатите от IV Балканска конференция.
2. Балканският пакт .
3. Тайните протоколи към Балканския пакт – отношенията на балканските държави
към великите сили, особено Албания към Италия.
4. Инцидентът с флота Dura[azzo] – Белгардските резолюции. Установяване на дипломатически отношения със СССР – Интегрална Югославия.
5. Спорът между Унгария и Югославия. Организационен устав на Балканската Антанта. Създаване на икономически съвет. Споровете между Турция и Гърция. Балканската Антанта и Малката Антанта.
6. Външнополитическите мотиви на гръцката гражданска война. Връзките между Италия и Югославия, и между България и Югославия. Българо-турско напрежение. Балканската Антанта и превъоръжаване на България, Австрия и Унгария. Въпросът за Дарданелите. Английският възглед за характера на мирните договори. Марсилия? Опит за убийство пред Обществото на народите.
7. Вътрешнополитически условия и общи отношения между балканските държави. Конкордатът между Югославия и Ватикан. Споразумение между Югославия и Румъния за малцинствените църкви в Банат. Румънско-съветско-руски съюз – Въпросът за проливите, Балканската Антанта и Малката Антанта. Хабсбургският въпрос. Санкции.
8. Отношенията на великите сили с балканските държави. Балканската Антанта и
Малката Антанта (срещи и резолюции). Българо-югославски пакт за приятелство.
9. Планове за митнически съюз между България и Югославия. Италиано-югославски отношения. Blakanentente и Kleine Entente, Малката Антанта (срещи и резолюции). Двустранни политически дискусии и преговори между балканските държави. Отношенията на балканските държави с великите сили.

IV. Превод от френски на български език
1.Международното положение на Балканите.
2.Въпросът за Дунав.

От „Политически партии и парламентаризъм”
с. 94 … где е оправданието за оня прелом в Русия, където народът събори един цар в червена мантия, за да тури на негово място друг червен цар. … идеята за свободата, обгърнала масите до фанатизъм и съединила ги в един буен порой, за да ги заведе в края на краищата до отрицание на същата свобода.
с. 96 … Водачът, носител на властта, в проявата на своята воля е идентичен с водените. В Русия поради ниската култура на масите, се премести центърът на тежестта от страната на мнозинството към малцинството, като между тях се създаде отношението на терор или, както го наричат по-благородно – „диктатура на пролетариата“.
с. 112 … Ницше: „който знае да заповядва, намира тези, които трябва да слушат“.
с. 118 … За защита на общите интереси монархът трябва само да царува, но не да управлява. Народът има най-важната функция – да изразява съгласието или несъгласието си за управлението.
с. 136 … Един безправен акт на насилие не би могъл да роди никога право.
… органът народ, освен функцията да учредява парламент, има и тази – да изразява своята воля, която в известни случаи има правен характер. … при една народна революция ,едничкият орган, който действа, е народът, и неговата воля се явява като воля на държавата, следователно, като правна норма.
с. 149 … Въз основа на демократичното начало можем да признаем на революцията правен характер само тогава, когато тя се явява като истинска народна революция, и има за задача да освободи народа от едно малцинство – случайни пришълци в управлението. Където правното чувство е развито, рядко може да се дойде до революция. Революциите са признак на разклатено правно чувство в значителна част от народа.
с 172 … Какъвто е народът, такова му е управлението.
… Чл. 87 от Българската конституция – представителите представляват не само своите избиратели, но и целия народ, затова не могат да приемат от своите избиратели никакви задължителни за себе си инструкции.
с. 189 …Наличността на еднакви стремежи – от една страна, и противоречията, противодействията – от друга, води до понятието партия. От политическите партии се изисква активност, която се състои в направляване на порядъка (обществения живот), било като го придържат по същия път на развитие или го отклоняват по друг път.
… Държавата е външната форма, в която е сложен човек. Тя е кожата му, която е прилепнала здраво към неговото тяло, из което той не може да излиза.
с. 193 … Партията не е организирана само за известна група, съединена чрез общ интерес, тя не е ориентирана само към една група, образувана поради еднакъв занаят, но тя е ориентирана към цялото, наречено народ. Ето това отличава партията от съсловието и класата.
…. В Германия партийните групировки са на идейна почва, в романските страни, САЩ и Англия – на личния авторитет на водача.
с. 194 … В България свободата, неизвоювана със собствени сили, а дадена чрез война от друга държав, прекъсна един процес, който бе в течение да създаде народни герои, които от борци за свобода от чуждо иго щяха да се обърнат в борци за вътрешно организиране и за вътрешна свобода на народа.
с. 195 … Демокрацията води след себе си необходимостта от ориентиране към масата. Социализмът е особено съчетание на класово представителство и политическа партия.
с. 198 … Според Русо при класовата демокрация водачът е зависим от водения и всяка класова акция изисква общо действие на масата – до последния човек. Дори най-висшият водач в действията си е само изпълнител на масова воля, която тегне над него като знак на сдружението и стои винаги до него под формата на широкия бюрократичен апарат на организацията. Зависимостта на отделната личност от класата е много по-силна от тая при една политическа партия. Излизането от класата изисква по-голяма сила, отколкото от политическата партия.
с. 204 … Силно отпечатаният индивидуализъм си остава присъщ на културния човек. Политическите партии не са само организации на чиста идейна почва, но и такива, които, както изтъкнахме по-горе, почиват и на лични отношения. Общо казано, парламентаризмът е система на управление, която е осъществима само чрез политически партии.